Пътят се виеше вяло като грохнала от старост змия, описвайки асиметрични осморки. Високо горе, планината подпираше тъмното, парцаливо небе, раздирано от ослепителни светкавици. Раздрънкан и износен джип пъплеше с нежелание по нагорнището, сякаш търсейки си оправдание да спре.А такова имаше. Черният път заприличваше все повече на лепкава пързалка под непрестанната грижа на досадния ситен дъжд. С недоволно ръмжене и поклащане, гротескното МПС се мъчеше по нагорнището, пришпорвано от брадат, намръщен екземпляр, който натискаше педала на газта със садистично постоянство. Къс, мърляв остатък от пура, стърчеше от брадясалата физиономия на водача. Чистачките лъскаха с тъжно скрибуцане обвитото във водна пелена предно стъкло, а фаровете едва успяваха да пробият мрака навън. “По дяволите!” – ругаеше наум авантюриста – “Можех да изчакам поне проклетият дъжд да спре!” Знаеше, че нямаше да изчака, но остави мисълта да мине по инерция.
Нищо друго нямаше значение, освен час по-скоро да намери бараката на стареца. И камъни да валяха, пак щеше да драпа нагоре към целта. Искаше да се убеди, че старият иманяр не го е метнал, дори и това да беше последното нещо, което щеше да научи на този свят. Попипа през дрехата вътрешния джоб, за да се убеди за пореден път, че картата е там. Знаеше, че е там, но въпреки това често проверяваше. Засега районът бе точно изографисан и дори се учуди на прецизността, с която бяха нанесени някои особености. Целта беше на не повече от пет-шест километра. Искаше да се изкачи преди пътят да стане изцяло непроходим. Джипът се крепеше на честна дума, но водачът знаеше, че може да разчита на сравнително новите задни гуми с дебел грайфер.
- Хайде, старче! Напъни се! – подкани верния си другар и превключи на по-ниска предавка. Машината се закашля, ревна глухо и грайферите захапаха лъсналите ръбове на няколко впили се дълбоко в пръстта по-големи камъка. Това значително улесни изкачването и не след дълго фаровете осветиха малка отбивка с километричен камък точно пред нея. Колибата трябваше да е съвсем наблизо. Мъжът угаси ръмжащия двигател и извади картата. Светна с малко фенерче и за пореден път прегледа маршрута. Сгъна я и я прибра обратно. Загледа се за кратко в тъмнината пред себе си, след което дръпна догоре ципа на дъждобрана и нахлупи качулката върху главата си. Отвори вратата и изплю остатъка от пурата навън. Взе раницата, метна я на рамо и трясна вратата. Блуждаещият лъч на фенерчето затърси началото на пътеката.
Намери я след няколко метра и човекът се шмугна по нея в гората. Не след дълго стигна до порутена колиба. Да, старецът не го беше излъгал.
Спомни си онази зимна вечер, когато му махна немощно с тънката си ръка, подканвайки го да се приближи. Бяха го настанили в килията му месец преди това. Още като го доведоха му стана ясно, че няма да го бъде. Беше изтощен и болен, а условията в затвора бяха нечовешки. Никой нямаше да си мръдне пръста за него. С пресипнал и отпаднал глас съкилийникът му разказа историята си. До този момент не беше обелил и дума за себе си. Явно усещаше, че краят му наближава и бе решил да сподели тайната си.
- Оставих сандъка в подземието на колибата, точно където го намерих – завърши той – Ти ще отидеш и ще го вземеш! Имаш да лежиш още съвсем малко. Стойността му е огромна. Има даже дублони от времето на конкистадорите. От чисто злато!
- Защо аз?
- Да виждаш друг в килията? – стареца се усмихна вяло – А и вече цял месец те наблюдавам. Упорит си и няма да се откажеш лесно. Аз съм пътник и не ми се иска тайната да си отиде с мен.
- Ако картата ти е вярна и някой не ме е изпреварил, ще го намеря. А ти не бързай да се отписваш. Може да си поделим имането.
- Мястото е забравено от бога. А и местните вярват в някакво суеверие, което се носи от време оно. Смятат, че над хълма тегне древно проклятие и го избягват. Никой няма да припари до колибата. Точно затова реших да го оставя там. Щях да се върна по-късно и да го взема, но ченгетата ме сгащиха за една стара история. Оттогава, вече пет години ме въртят по затворите. Но този ще ми е последният.
Старецът се усмихна тъжно и тикна в ръката му омачкана стара карта.
След няма и седмица се спомина.
Иманярът превъртя ключа и отвори тежката врата с известна предпазливост. Тя изскърца уморено и лъчът на фенерчето освети вехта и прашна обстановка. Мъжът пристъпи в единствената стая и дъсченият под изстена под тежестта му. Над голямата камина стърчеше огромен и доста тежък старовремски свещник от ковано желязо. Скоро шестте му свещи окъпаха малката стая с мека и приятна светлина. Авантюристът угаси фенерчето, пресегна се и повдигна глинената ваза, която стоеше на лавицата над камината. Поклати я леко и след като се убеди, че не е празна, подложи длан и я обърна с дъното нагоре. Тежък месингов ключ тупна в ръката му.
Захвърли раницата и огледа внимателно пода на колибата. Хвана таблата на металната кушетка, поставена в един от ъглите и я отмести с едно единствено рязко движение. Срита с крак чергата под нея и откри част от капак на пода. Издърпа кушетката и от другата страна и разкри изцяло широкия капак, заключен с голям, архаичен катинар. Напъха ключа, но не успя да го превърти. Напъна няколко пъти безуспешно. Отиде до раницата и след като порови, извади оттам малка пластмасова тубичка с машинно масло. Изля го почти цялото в ключалката и разклати катинара, доколкото можа. Намаза с остатъка и другите подвижни части. Потри скованите си ръце. Реши да запали камината. Така или иначе трябваше да изчака малко, за да сработи маслото. До камината имаше малка ниша, в която бяха наредени цепеници и съчки за подпалки. Намери и няколко стари вестника. Мъжът запали огън, изчака го да се разгори добре и добави още дърва, за да го подсили.
Запали нова пура и дръпна с видимо удоволствие. От десния си джоб измъкна малко плоско шише с алкохол и отпи голяма глътка. Живителна топлина се разля в стомаха му. Сега можеше да се заеме отново с катинара.
Ключът влезе лесно и след като го развъртя добре, направи пълен оборот. Най-после след известни усилия и с помощта на щангата, която предвидливо бе взел, иманярът успя да повдигне масивния, сякаш залепнал за пода капак. Изправи го вертикално и го остави да тупне тежко в облак прах на другата страна. Извади отново фенерчето и светна в дупката. Дървена стълба водеше до тясно подземно помещение.
Тресна гръм и мъжът се сепна. Отпи едра глътка от плоското шише, затвори го и го пъхна обратно в джоба на куртката си. Изправи се, подръпна от пурата няколко пъти, угаси я в големия глинен пепелник над камината и остави остатъка за по-късно.
Захапа със зъби фенерчето и заслиза заднешком по стръмната стълба, държейки се за перилата. Плътни паяжини се оплитаха в косата, дрехите и обувките му. Стъпи на пода и докато се чистеше, огледа тясното пространство около себе си. Помещението беше голо, с пръстен под и стени. В другия край, върху дървен палет, непосредствено пред изкопаната от стареца яма, стоеше голям старинен моряшки сандък. Мъжът се ухили. Приближи се и повдигна тежкия, обкован с желязо капак. Лъчът на фенерчето подпали златните монети, които засвяткаха примамливо отвътре. Имаше всякакви, от най-различни страни и епохи.
“Да ме вземат мътните!” – рече си наум авантюристът и се засмя. Гледаше невярващо масивния куп злато, който щеше да го превърне в богат безделник. Край на мъките и несигурното съществуване! Загреба с шепа, напълни я с монети и ги изсипа обратно отвисоко. Звукът беше като най-сладка музика.
В единия ъгъл на сандъка кротко лежеше малка златна стауетка. Повдигна я с ръка, за да почувства тежестта ѝ и да я разгледа по-добре. Изящната изработка издаваше майсторство от най-високо ниво. Представляваше невероятно детайлна фигура на дракон. Мъжът не можеше да откъсне поглед от малкото бижу. Изглеждаше толкова съвършено, сякаш бе от друг свят. “Старецът не спомена нищо за това.” – помисли си. Искреше с особена светлина, мамеща и пулсираща, с неестествена за златото яркост.
Иманярът почувства как дланта му се затопля и сякаш сиянието се усили. Къси светлинни заряди запрескачаха хаотично по ръцете на мъжа с леко пукане. Изведнъж те се трансформираха в ярка, ослепителна илюминация, която го накара до повдигне инстинктивно ръка, за да предпази очите си. Усети присъствието на нещо свръхестествено, но безсилен да реагира, успя само да извика “О, боже!”. Взрив от светлина избухна в прихлупеното подземие. Мъжът изкрещя. Мощната светлинна експлозия окъпа колибата и за миг тя блесна като ярка звезда в непрогледната нощ.
Една нова новеничка златна монета тупна с приятен звън в купа. Изтрещя гръмотевица и капакът на сандъка се тресна с глух удар. В колибата се завъртя неземен вихър. След минута капакът към подземието бе затворен, катинарът заключен, а чергата и леглото, преместени обратно по местата им. Всички вещи на мъжа бяха изчезнали, сякаш кракът му не бе стъпвал тук. Паранормалният вихър постепенно забави ход и накрая, разредил чудовищната си енергия и сякаш удовлетворен от свършеното, с един последен ласкав полъх облиза пламъчетата на свещите и ги угаси. Навън дъждът спря усърдния си ропот и гората притихна уморено.
Нищо друго нямаше значение, освен час по-скоро да намери бараката на стареца. И камъни да валяха, пак щеше да драпа нагоре към целта. Искаше да се убеди, че старият иманяр не го е метнал, дори и това да беше последното нещо, което щеше да научи на този свят. Попипа през дрехата вътрешния джоб, за да се убеди за пореден път, че картата е там. Знаеше, че е там, но въпреки това често проверяваше. Засега районът бе точно изографисан и дори се учуди на прецизността, с която бяха нанесени някои особености. Целта беше на не повече от пет-шест километра. Искаше да се изкачи преди пътят да стане изцяло непроходим. Джипът се крепеше на честна дума, но водачът знаеше, че може да разчита на сравнително новите задни гуми с дебел грайфер.
- Хайде, старче! Напъни се! – подкани верния си другар и превключи на по-ниска предавка. Машината се закашля, ревна глухо и грайферите захапаха лъсналите ръбове на няколко впили се дълбоко в пръстта по-големи камъка. Това значително улесни изкачването и не след дълго фаровете осветиха малка отбивка с километричен камък точно пред нея. Колибата трябваше да е съвсем наблизо. Мъжът угаси ръмжащия двигател и извади картата. Светна с малко фенерче и за пореден път прегледа маршрута. Сгъна я и я прибра обратно. Загледа се за кратко в тъмнината пред себе си, след което дръпна догоре ципа на дъждобрана и нахлупи качулката върху главата си. Отвори вратата и изплю остатъка от пурата навън. Взе раницата, метна я на рамо и трясна вратата. Блуждаещият лъч на фенерчето затърси началото на пътеката.
Намери я след няколко метра и човекът се шмугна по нея в гората. Не след дълго стигна до порутена колиба. Да, старецът не го беше излъгал.
Спомни си онази зимна вечер, когато му махна немощно с тънката си ръка, подканвайки го да се приближи. Бяха го настанили в килията му месец преди това. Още като го доведоха му стана ясно, че няма да го бъде. Беше изтощен и болен, а условията в затвора бяха нечовешки. Никой нямаше да си мръдне пръста за него. С пресипнал и отпаднал глас съкилийникът му разказа историята си. До този момент не беше обелил и дума за себе си. Явно усещаше, че краят му наближава и бе решил да сподели тайната си.
- Оставих сандъка в подземието на колибата, точно където го намерих – завърши той – Ти ще отидеш и ще го вземеш! Имаш да лежиш още съвсем малко. Стойността му е огромна. Има даже дублони от времето на конкистадорите. От чисто злато!
- Защо аз?
- Да виждаш друг в килията? – стареца се усмихна вяло – А и вече цял месец те наблюдавам. Упорит си и няма да се откажеш лесно. Аз съм пътник и не ми се иска тайната да си отиде с мен.
- Ако картата ти е вярна и някой не ме е изпреварил, ще го намеря. А ти не бързай да се отписваш. Може да си поделим имането.
- Мястото е забравено от бога. А и местните вярват в някакво суеверие, което се носи от време оно. Смятат, че над хълма тегне древно проклятие и го избягват. Никой няма да припари до колибата. Точно затова реших да го оставя там. Щях да се върна по-късно и да го взема, но ченгетата ме сгащиха за една стара история. Оттогава, вече пет години ме въртят по затворите. Но този ще ми е последният.
Старецът се усмихна тъжно и тикна в ръката му омачкана стара карта.
След няма и седмица се спомина.
Иманярът превъртя ключа и отвори тежката врата с известна предпазливост. Тя изскърца уморено и лъчът на фенерчето освети вехта и прашна обстановка. Мъжът пристъпи в единствената стая и дъсченият под изстена под тежестта му. Над голямата камина стърчеше огромен и доста тежък старовремски свещник от ковано желязо. Скоро шестте му свещи окъпаха малката стая с мека и приятна светлина. Авантюристът угаси фенерчето, пресегна се и повдигна глинената ваза, която стоеше на лавицата над камината. Поклати я леко и след като се убеди, че не е празна, подложи длан и я обърна с дъното нагоре. Тежък месингов ключ тупна в ръката му.
Захвърли раницата и огледа внимателно пода на колибата. Хвана таблата на металната кушетка, поставена в един от ъглите и я отмести с едно единствено рязко движение. Срита с крак чергата под нея и откри част от капак на пода. Издърпа кушетката и от другата страна и разкри изцяло широкия капак, заключен с голям, архаичен катинар. Напъха ключа, но не успя да го превърти. Напъна няколко пъти безуспешно. Отиде до раницата и след като порови, извади оттам малка пластмасова тубичка с машинно масло. Изля го почти цялото в ключалката и разклати катинара, доколкото можа. Намаза с остатъка и другите подвижни части. Потри скованите си ръце. Реши да запали камината. Така или иначе трябваше да изчака малко, за да сработи маслото. До камината имаше малка ниша, в която бяха наредени цепеници и съчки за подпалки. Намери и няколко стари вестника. Мъжът запали огън, изчака го да се разгори добре и добави още дърва, за да го подсили.
Запали нова пура и дръпна с видимо удоволствие. От десния си джоб измъкна малко плоско шише с алкохол и отпи голяма глътка. Живителна топлина се разля в стомаха му. Сега можеше да се заеме отново с катинара.
Ключът влезе лесно и след като го развъртя добре, направи пълен оборот. Най-после след известни усилия и с помощта на щангата, която предвидливо бе взел, иманярът успя да повдигне масивния, сякаш залепнал за пода капак. Изправи го вертикално и го остави да тупне тежко в облак прах на другата страна. Извади отново фенерчето и светна в дупката. Дървена стълба водеше до тясно подземно помещение.
Тресна гръм и мъжът се сепна. Отпи едра глътка от плоското шише, затвори го и го пъхна обратно в джоба на куртката си. Изправи се, подръпна от пурата няколко пъти, угаси я в големия глинен пепелник над камината и остави остатъка за по-късно.
Захапа със зъби фенерчето и заслиза заднешком по стръмната стълба, държейки се за перилата. Плътни паяжини се оплитаха в косата, дрехите и обувките му. Стъпи на пода и докато се чистеше, огледа тясното пространство около себе си. Помещението беше голо, с пръстен под и стени. В другия край, върху дървен палет, непосредствено пред изкопаната от стареца яма, стоеше голям старинен моряшки сандък. Мъжът се ухили. Приближи се и повдигна тежкия, обкован с желязо капак. Лъчът на фенерчето подпали златните монети, които засвяткаха примамливо отвътре. Имаше всякакви, от най-различни страни и епохи.
“Да ме вземат мътните!” – рече си наум авантюристът и се засмя. Гледаше невярващо масивния куп злато, който щеше да го превърне в богат безделник. Край на мъките и несигурното съществуване! Загреба с шепа, напълни я с монети и ги изсипа обратно отвисоко. Звукът беше като най-сладка музика.
В единия ъгъл на сандъка кротко лежеше малка златна стауетка. Повдигна я с ръка, за да почувства тежестта ѝ и да я разгледа по-добре. Изящната изработка издаваше майсторство от най-високо ниво. Представляваше невероятно детайлна фигура на дракон. Мъжът не можеше да откъсне поглед от малкото бижу. Изглеждаше толкова съвършено, сякаш бе от друг свят. “Старецът не спомена нищо за това.” – помисли си. Искреше с особена светлина, мамеща и пулсираща, с неестествена за златото яркост.
Иманярът почувства как дланта му се затопля и сякаш сиянието се усили. Къси светлинни заряди запрескачаха хаотично по ръцете на мъжа с леко пукане. Изведнъж те се трансформираха в ярка, ослепителна илюминация, която го накара до повдигне инстинктивно ръка, за да предпази очите си. Усети присъствието на нещо свръхестествено, но безсилен да реагира, успя само да извика “О, боже!”. Взрив от светлина избухна в прихлупеното подземие. Мъжът изкрещя. Мощната светлинна експлозия окъпа колибата и за миг тя блесна като ярка звезда в непрогледната нощ.
Една нова новеничка златна монета тупна с приятен звън в купа. Изтрещя гръмотевица и капакът на сандъка се тресна с глух удар. В колибата се завъртя неземен вихър. След минута капакът към подземието бе затворен, катинарът заключен, а чергата и леглото, преместени обратно по местата им. Всички вещи на мъжа бяха изчезнали, сякаш кракът му не бе стъпвал тук. Паранормалният вихър постепенно забави ход и накрая, разредил чудовищната си енергия и сякаш удовлетворен от свършеното, с един последен ласкав полъх облиза пламъчетата на свещите и ги угаси. Навън дъждът спря усърдния си ропот и гората притихна уморено.